За Новото Рицарсвто

Послание на св. Бернар до Хюго дьо Пайе, Велик Майстор на Ордена на рицарите Тамплиери

 Пролог

До Хюго, рицар на Христос и Велик Майстор на християнските милиции

От Бернар, абат само по име,  на Клерво, с пожелание той да може воюва в доброто войнстване на вярата

Ако не греша, драги мой Хюго, молил си ме не един или два, а три пъти да напиша няколко думи на увещание към теб и твоите другари. Казваш, че ако не ми е позволено да боравя с копието, мога поне да насоча перото си срещу тираничния враг и, че тази моя по-скоро морална, отколкото материална подкрепа никак няма да е маловажна за теб. Отлагах това за известно време не защото отбягвам молбата ти, а по-скоро да не бъда обвинен, че съм взел нещата твърде лековато и прибързано. Боях се да не претупам задачата, която би могла да бъде изпълнена от по-подходяша ръка и поради което тя става както много необходима, така и още по-трудна. Чакайки така за известно време без нарочна цел, сега сторих, каквото можах, да не би моята неспособност да бъде взета за нежелание. Читателят ще отсъди за резултата. Ако някой евентуално намери работата ми за незадоволителна или погрешна, ще бъда доволен въпреки това, понеже съм дал най-доброто от себе си.

 

ГЛАВА ПЪРВА

Слово на увещание за рицарите от храма

Изглежда, че ново рицарство се е появило наскоро по земята и по-точно в тази нейна част, където Изтокът (Ориентът) беше посетен в плът. Както тогава Той обърка принцовете на мрака със силата на Своята мощна ръка, така и сега Той помита техните последователи, децата на неверието, поразявайки ги чрез ръцете на своите силни войни. Дори и сега Той носи изкуплението издигайки отново рога на спасението за нас в дома на слугата Си Давид.

Това е, казвам аз, едно ново рицарство, непознато в отминалите времена. То непрестанно води двуяка война както срещу плът и кръв, така и срещу духовната армия на злото в небесни места. Когато някой силно се противи на плътския си враг, разчитайки само на силата на своята плът, аз трудно бих се впечатлил, понеже това е достатъчно обичайно; и когато се води война с духовни сили срещу пороците и демоните, в това, колкото и да е достохвално, няма нищо забележително, защото светът е пълен с монаси. Когато, обаче, някой види един мъж облякъл себе си с мощта както на меча, така и с белезите на благородството на своя колан, кой няма да го счете за нещо чудно, най-малкото защото е нещо непознато досега? Той наистина е безстрашен рицар и е защитен отвсякъде, зашото душата му е защитена от бронята на вярата, тъй както тялото му е защитено от броня от стомана. Така той е двойно защитен и няма нужда да се страхува нито от демони, нито от хора. Не, че го е страх от смъртта - не, той я желае. Защо да го е страх да живее или да умре, когато за него "да живее е Христос, а да умре е придобивка"? С радост и вярност той застава за Христос, но би предпочел смъртта за Него като далеч по-добро нещо.

Вървете уверено, рицари, и прогонете враговете на Кръста с непоколебимо сърце. Знайте, че нито смърт, нито живот могат да ви отделят от Божията любов, която е в Исус Христос и при всяка опасност повтаряйте "Дали живеем или умираме, Господни сме". Каква слава е да се върнеш победител от такава битка! Колко благословено е да умреш там като мъченик! Възрадвайте се, смели атлети, ако живеете и побеждавате за Господ; но да бъдат върху вас дори повече слава и издигане, ако умрете и се присъедините към вашия Господ. Животът наистина е полезно нещо и победата е славна, но святата смърт е по-важна и от двете. Ако за блажени тези, които умират в Господа, колко по-блажени са които умират за Господа!

За да сте сигурни, скъпоценна е в очите на Господа смърта на светиите му, независимо дали умират в битка или на леглата си, но смъртта в битка е по-скъпоценна! Колко безопасен е животът, когато съвестта е чиста! Колко сигурен и безопасен е казвам животът, когато смъртта се очаква без страх; или когато тя е желана с това чувство и прегърната стакъв вид  почитание! Колко свято и безопасно е това рицарство и как напълно свободно е то от двойния риск, поеман от тези, които не воюват за Христос! Всеки път, когато излизаш на бой, о светски войне, ти трябва да се страхуваш да не би телесната ти смърт да означава и твоята духовна смърт.

Наистина, че опасността или победата за християнина зависят от разположението на сърцата им, а не от случайностите и късмета във войната. Ако той се бие за добра кауза, резултатът от борбата неикога не може да е нечестив; и също така не може да има добър изход, ако причината е зла и намеренията извратени. Ако те убият, когато само търсиш смъртта на другия, тогава умираш като убиец. Ако успееш и по твоя воля победиш, и побеждавайки убиеш човек, тогава живееш като убиец. Няма начин да не станеш убиец - жив или мъртъв, победил или победен. Каква нещастна победа - победил си хора, а си се подал на порока, отдал си се на празна слава, паднал си, когато гняв и гордост са превзели и са станали най-доброто от теб!

А какво да кажем за тези, които убиват не в жегата на отмъщението, нито от надута гордост, а просто просто за да се спасят при самозащита? Дори този вид победа не бих нарекъл добра, понеже телесната смърт е по-малко зло от духовната. Душата няма нужда да умира щом тялото е умряло. Не, душата, която съгрешава, тя ще умре.

 

ГЛАВА ВТОРА

За светското рицарство

КАКЪВ Е ТОГАВА КРАЯТ ИЛИ ПЛОДЪТ на това светско рицарство или по-скоро да го нарека разбойничество? Какво друго освен смъртен грях за победителя и вечна смърт за победения. Е, нека заема сравнението от Апостола и да посъветвам този, който оре, да оре с надежда и този, който вършее, да вършее с оглед на някакъв плод.

Каква тогава, о рицари, е тази чудовищна грешка и какъв е този непоносим подтик, който ви кара да се биете с такава помпозност и усърдие, и всичко това единствено с цел да съгрешите и умрете? Украсявате конете си с коприна, бронята си с пера и с не знам какви още парцали. Обрисувате щитовете и юздите си; украсявате шпорите си със злато и сребро, и скъпоценни камъни, и след всичката тази слава се втурвате към собственото си погубление със страшен гняв и безстрашна глупост. Това украшения на войн ли са или по-скоро дамски дрънкулки? Мислите ли, че враговете ви ще отстъпят назад пред вида на златото ви, ще пощадят скъпоценните ви камъни или, че няма да могат да пронижат коприната ви?

Както и самите вие често сте го преживявали, един войн се нуждае особено много  от тези три неща - трябва да пази себе си със сила, проницателност и внимание;  трябва да е свободен в движенията си, и трябва бързо да вади меча си. Защо тогава се вързвате с женствени къдрици и препасвате с дълги туники, погребвате нежните си и деликатни ръце в големи и тежки ръкави? Най-важното, имате ужасна несигурност на съвестта, въпреки всичката ви броня и оръжие, понеже сте се осмелили да предприемете такова опасно начинание върху толкова хлъзгава и нестабилна основа. Каква друга е причината за войните и споровете между вас освен неразумен изблик на гняв, жажда за празна слава или ламтеж за притежаване на земни неща? Със сигурност не е безопасно да убиеш или да те убият за каузи като тези.

 

ГЛАВА ТРЕТА

За новото рицарство

НО ХРИСТОВИТЕ РИЦАРИ могат безопасно да се бият в битките на техния Господ, без да ги е страх от грях, ако поразят врага, нито от опасност при собствената си смърт; понеже да причиниш смърт или да умреш за Христос не е грях, а по-скоро изобилно възкачване към славата. В първият случай печелиш за Христос, а във втория спечелваш самият Христос. Господ свободно приема смъртта на врага, който е срещу Него, но още по-свободно Той отдава Себе си в утеха на Своя паднал рицар.

Рицарят на Христос, казвам, може да поразява с увереност и да умре с дори още по-голяма увереност, понеже той служи на Христос, когато поразява, и служи на себе си, когато пада. Нито носи той напразно меча, понеже е Божи служител, за да наказва злосторниците, за да се възхвалява доброто. Ако той убие злосторник, той не е човекоубиец, а ако мога така да го кажа, убиец на злото. Той очевидно е Христовото въздаяние към злосторниците и с право е считан за защитник на християните. трябва ли той да загине, знаем, че не е погубен, а е пристигнал в безопасно пристанище. Когато той причнява смърт е за полза на Христос, а когато понесе смърт върху себе си, това е за него придобивка. Християнинът се прославя в смъртта на езичника, защото Христос се прославя, докато смъртта на християнина дава възможност на Царя да покаже свобода при избора си да награди своя рицар. В единият случай праведните се радват, като виждат да се върши правосъдие, а в другият човек може да каже: "Наистина има награда за праведните; наистина Бог е Този, който съди земята."

Казвайки това нямам предвид, че езичникът трябва да бъде убиван, ако има някакъв друг начин да го предпазим от това да напада и преследва праведните, а само затова защото сега това унищожаване изглежда е по-добре, за да не  се издига жезълът на нечестивите над дяла на праведните и праведните да посегнат към нечестието.

Какво тогава? Ако никога не е позволено на християнина да поразява с меч, защо предтечата на нашия Спасител /Йоан Кръстител/ каза на войниците да се задоволяат със заплатите си, вместо да им забрани това призвание? Но ако е позволено на всички, които така са предопределени от Бог, което разбира се е в случай, че те не прегърнали по-високото призвание, на кого питам аз може да се позволи това с по-голямо право от тези, чиито ръце и сърца държат за нас Сион, градът на силата ни?

Така, когато престъпниците на Божия закон бяха изгонени, народът на праведните, които пазят истината можа да влезе в  безопасност. Със сигурност е правилно народите, които обичат войната да бъдат поразявани, така че тези, които ни тормозят да бъдат отсечени и всични работници на нечестието да бъдат разпръснати от града на нашия Господ. Тяхно занимание е да изнасят несметните богатства, намиращи се в Йерусалим от християнските народи, да оскверняват святите неща и да притежават Божието светилище като тяхно наследство. Нека и двата меча на праведните да паднат върху вратовете на враговете, за да разрушат всяко високо нещо, което се издига срещу познаването на Бога, което е християнската вяра, да не би езичниците да кажат тогава:"Къде е тяхния Бог?" Веднага щом те бъдат изгонени Той ще се върне в наследството си и в дома си, който прдизвика гнева му в Евангелията - "Ето" - каза Той - "домът ви се оставя пуст". Той се оплака чрез пророка:"Напускам дома си, изоставям наследството си" и Той ще изпълне другото пророчество:"Господ е изкупил народа си и го е избавил. Те ще дойдат и ще се възкачат на хълма Сион и ще се възрадват в добрините на Господа."

Радвай се Йерусалиме и познай сега времето, в което биваш посетен! Радвайте се и Го хвалете заедно, пустини край Йерусалим, защото Господ е утешил людете си. Той е изкупил Йерусалим. Господ е оголил святата си мишца пред очите на людете си. О девице Израйлева,  ти беше паднала и нямаше кой да те привдигне. Стани сега и се отърси от пепелта, о девице, пленена Сионова дъще. 

 

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА                 

За начина на живот на рицарите от храма

И СЕГА КАТО МОДЕЛ или поне за срам на онези  от нашите рицари, които се бият по-скоро за дявола, отколкото за Бога, накратко ще изложим живота и добродетелите на тези христови рицари. Нека видим как се държат помежду си у дома, а също и по време на битка, как се обхождат пред другите, а също и по какво божиите рицари се отличават от светските рицари.

На първо място дисциплината по никакъв начин не липсва и покорството никога не се презира. Както свидетелства Писанието непокорният син ще погине и непокорството е като греха на чародейството; да откажеш покорство е катп престъплението на идолопоклонството. Ето защо те винаги се движат  в покорство на висшестоящия. Те носят това, което той им е дал и не възнамеряват да носят или да се хранят с нещо друго от друг източник. Така те отбягват всяка прекомерност в дрехи и храна, като се задоволяват само с необходимото. Живеят като братя в радостна и трезвена компания, без жени или деца. Така нищо не липсва на евангелското им съвършенство и те живеят обединени в едно семейство без каквато и да е лична собственост, внимаващи да пазят единството на духа в свръзките на мира.  Човек може да каже, че цялото това множество има само едно сърце и една душа до там, че никой не следва собствената си воля, а търси да следва волята на командира.

 

Те никога не седят бездейни и не се скитат безцелно, освен в редки изключения, когато не са на дежурство. Те винаги внимават да печелят хляба си, като привеждат в ред своето въоръжение, оправят раздраните дрехи или просто си подреждат нещата. Почивайки си те се водят от общите нужди и от заповедите на командира.

Между тях няма личностно разделение или ако има то е следствие от добродетелта, а не от благородническа кръв. Те се състезават по между си съобразявайки се взаимно, един на друг си носят теготите и така изпълняват закона на Христос. Никаква неподходяща дума, празно действие, невъздържан присмех, без дори най-малък шепот или мъморене не оставан некоригирани, щом бъдат забелязани. Отрекли са се от заровете и шаха и се отвращават от лова - не намират никаква наслада в смехотворната жестокост на лова със соколи, както е обичайно за други. Що се отнася за шутовете, магьосниците, певците, трубадурите и клоуните - те ги презират и ги отхвърлят, както многото други суети и нездрави заблуждения. Косите им са късо подстригани, в съгласие с апостолските слова, че е срамно за мъж да носи дълги кичури. Косите им, сплъстени и разрошени, носят белези от слънцето и бронята им. 

Когато битката наближи, те се въоръжават отвътре с вяра и овън със стомана, вместо да се украсяват със злато, понеже работата им е да поразяват врага със страх, вместо да да възбудят у него алчност. Те търсят коне, които са силни и бързи, вместо такива, които да са красиви и помпозно окичени. Те подготвят ума си с нагласата да победят, а не да парадират пред другите.  Не мислят за слава и търсят да бъдат страшни, а не пищни. В същото време те не са свадливи, прибързани или припряни, а са трезвени, разумни и провиденчески притеглени към ръкоположените рангове, както сме чели и за отците. Наистина, истинският израйлянин е човек на мира дори, когато излиза на битка.

Веднъж озовал се в горещината на битката, този рицар оставя  настрана своята благост, сякаш казайки:"Не мразя ли, Господи, онези, които те мразят, не се ли отвращавам от враговете Ти?" Тези мъже изведнъж се спускат върху врага. Няма занчение колко по-многоброен е противника, колко варварски свиреп изглежда той и колко страшни са ордите му. Нито разчитат те на собствената си сила, а уповават на Господ на силите /армиите/ да им даде победата. Те не забравят думите на Макавеите: "Също толкова  лесно е множеството да бъде победено и от малцина. За небесния Бог няма разлика дали ще даде избавление от ръцете на малцина или на мнозина; понеже победата във войната не зависи от голямата армия, а голямата смелост е дар от небесата." Много пъти те са виждали един да гони хиляда, а двама - десетхиляди в бягство.

Така по един чудесен и уникален начин те се явяват по-благи от агнета и все пак по-свирепи от лъвове. Не знам как ще е по-подходящо да се обръшам към тях - като към монаси или като към войници, а може би е най-добре да призная, че са и двете едновременно. Наистина - не им липсва нито монашеска благост, нито военна мощ. Какво можем да кажем за това, освен, че е дело от Господа и е чудно в нашите очи. Това са избраните войски господни, които Той е наел от замните краища; смели израйляни, избрани  добре и вярно да пазят леглото на Соломоновия храм, всеки с меч в ръката си и превъзходно трениран за война.

Превод:   Теодор Михайлов   tudo@abv.bg        ricari.eu